Притча за котето и бълхата

Имало едно време една бълха.

Подобно на всяка средностатистическа бълха, тя нямала кой знае какви мечти за бъдещето. Не мечтаела да стане известна и богата. Не искала кой знае какво от живота. Живеела си кроткия живот на обикновена бълха в гнездото на своите деди и само отвреме навреме излизала да се поразходи из широкия свят. Но стигала само до първото стъпало на мазето и се връщала. Разстоянията били големи за нея, а и нещо й подсказвало, че второто стъпало на мазето не се различава съществено от първото и че следователно не си струва усилието да се ходи до него.

Докато един ден не видяла малкото коте.

То стояло на второто стъпало на мазето. Било доста малко и изглеждало малко объркано. Все едно не било много сигурно къде е и защо е тръгнало натам, накъдето е тръгнало.

Малкото коте се видяло огромно на нашата бълха. Козината му, макар и още рехава, й се сторила огромен топъл губер, който я приканвал: "Ела! Ела! Тук е меко, и топло, и уютно..."

"Но... не е моето гнездо..."

"Да, но има храна, и удобства, и много меки места, където да се излежаваш на септемврийското слънце!"

"Слънце?"

"Да, слънце."

Колко хубаво!

И бълхата скочила, без много-много да му мисли, приземила се на коремчето на котето и тръгнала с наслада да се разхожда из топлата му бебешка козина. Котето се размърдало, но на бълхата това не й пречело - тя се хвърляла в козината като в пухкави облаци, после се излежавала на припек, а после започвала в захлас да смуче, напълвайки сякаш не един, а няколко мънички корема. "Вкусно! Прекрасно!"

Дните минавали и бълхата не чувствала липсата на своето гнездо. Ядяла до пръсване, после едва ставала, за да се потъркаля в котешката козина, лениво избягвала ноктите на котето, които се опитвали да я изгонят от райското й кътче.

И все ядяла, ли ядяла.

Напълняла, но това не й пречело. Станала по-подута, даже отивала към дебела, но не обръщала внимание. Не била суетна. Движела се все по-бавно и по-трудно, но пак продължавала да смуче лакомо, като гладът й сякаш все повече се засилвал с яденето.

Един ден дошло голямото лъскаво чудовище.

Бълхата не знаела, че в един друг свят то се наричало "пинсета за вежди". Само видяла големите му щипки да се протягат към нея с явното намерение да я премажат помежду си.

Тя искала да избяга, но била твърдя голяма, твърде тромава и твърде дебела. Толкова се била наяла, че не можела да бяга, за да спаси живота си. Опитала се да се скрие, но разбрала, че няма да може и че собствената й лакомия й е изиграла много лоша шега. Твърде късно осъзнала, че ако не я бяха примамили привидно лесните благини на един преситен живот, ако не беше преяла и ако не беше станала мудна и тромава, металното чудовище нямаше да може да я настигне.

Лошото на лакомията е, че обикновено твърде късно разбираш, че си паднал в нейния капан. И че си заменил детското безгрижие с отчаяния опит на така наречените зрели хора да вземат от живота не всичко, а всичко и още отгоре, още, още и още, толкова много, че да престанат да усещат вкуса на малкото, на истинското, на красивото.